Днес си купих елха! Изкуствена разбира се… обожаваше дъха на елха в стаята, но му е криво да се съсипва цяло едно дърво за три дни езическо лицемерие… лицемерие, но все пак – благодат.
Тези от вас, които са загубили връзка със семейството и сега се лутат без принадлежност ще го разберат… всяка Коледа я чувстваше по далечна от предходната… и покрай тези празници се чувстваше, като хипопотам в … просто като хипопотам (не че им има нещо на хипопотамите де)… Покрай него все щастливи семейства, деца, мигащи лампички и коледни украси, а той беше бръкнал надълбоко в джобовете и ровеше калта с обувка, надявайки се да изрови оттам поредният събрат по съдба, ако не друго поне за да не се чувства зле сам.
Най странно в цялата история беше, че не е дребнава душица (поне според думите на хората), нито пък грозен… а още повече не беше и от хората, които упрекваха целия свят, че не ги разбира и правеха, като последния Мохикан: “Казваха – аз съм последния – и скачаха от петия етаж.”
Та нали и канибалите казват, че хората били създадени един за друг!
Въздъхна тежко, украси новозакупената елха – сложи и лампички дори. Седна срещу нея и си наля водна чаша бърбън – Наздраве и честит ми празник – днес отново щеше да пие, но този път вместо да се взира през празното пространство, щеше да се взира в мигащите лампички. Полагаше му се частичка коледно настроение.
Усмихна се на себе си. Той се присмиваше на живота, наслаждавайки му се – дори и в най тежките моменти. Знаеше, че това е малко извратено, но той си беше… той си беше… аз…